Да се издават вестникарски статии или рецензии, да се публикуват текстове, писани в конкретен момент и ориентирани към определена ситуация, е много рисковано начинание. Специално в България. Защото няма традиция на този тип култура на ежедневието и защото, ако някаква традиция все пак има, това е традицията на тоталитарната публицистика, критика и журналистика, когато се издаваха събраните и избрани текстове на нарочените за имена автори. Паметта за тях и нищожните им книги още затруднява нормалното функциониране на културния живот и ни кара да се усъмняваме, че е в реда на нещата да се събират и издават най-добрите статии, коментари, рецензии и пр. Както е известно, в европейските страни и Америка това е практика и даже реномираните вестници и списания ежегодно пускат подобни книги.

Но може би защото Юлиан Попов от доста време вече не е само в българската традиция, се е осмелил да подеме европейската практика и да пусне в книга част от анализите и коментарите си, които в последните години публикуваше в "Медиапул", "Дневник", "24 часа", "Труд" и "Индипендънт". И го е направил с много вкус.

Книгата има своя логика, статиите оформят истории, сюжети и не просто връщат към билото, не просто настояват за препрочит, но и преобръщат представи, разколебават митове. Нещо повече. Заради двойствената гледна точка на тук и там, на вън и вътре тези текстове успяват да сблъскат своето и чуждото, да появят очите на другия и визията на другия, да ни накарат да се погледнем отстрани, да се погледнем с по-голяма лекота и широта, да разберем, че има сравнения, които са и в наша полза, че българският нихилизъм е по-скоро руско наследство, че съвремието изисква повече разум и прагматика и по-малко самосъжаление и хленч.

Събирането на подобни статии по презумпция предполага фрагментарност, разпръскване, сглобяване на парчета, разнотемие и разнопосочност. В книгата на Юлиан Попов обаче фрагментарността е илюзорна. Защото "Английска България или Швейцария на Балканите" гради образи: образа на посттоталитарна България, която започва да се нормализира и европеизира, която започва да става икономически развиваща се държава, в която нещо се случва, която европейците искат да видят, в която дори искат да живеят. Образът на прехода, който със сигурност се е случил, при това безвъзвратно, на промените, които твърдо са към добро, на гражданите, които започват да се осъзнават, да се определят в общности и да проявяват строгост и взискателност към политическите представителства. И на политиката като цяло, която е видяна като игра, но и като сериозно занимание, което трябва да решава проблеми и да гарантира личен просперитет на гражданите, а не да е игра на стъклени перли, или още по-лошо - пустословие и лъжа.

И нещо, което е може би водещо в тази чудесна и важна книга. Текстовете на Юлиан Попов са пример за много добра журналистика. Те са остри, свежи, наситени с хумор, богати на асоциации. Не робуват на схеми и клишета, не са партийни, но са аргументативни и с ясна позиция. Пример са и за дясно писане, за автентично дясно мислене, в което я има и биографичната определеност, има ги и културата и практиката. Затова и ще кажа баналното - "Английска България или Швейцария на Балканите" на Юлиан Попов трябва да се чете, защото тя може да компенсира някои дефицити на българския политически и интелектуален живот.