Островът
на мъглите
роман
ЧАСТ
ПЪРВА, В КОЯТО ГЕРОЯТ ПОЧТИ НЕОЧАКВАНО СЕ ОЗОВАВА В ЧУЖДА СТРАНА И ПРАВИ ПЪРВИ
СТЪПКИ В ОПОЗНАВАНЕТО И
Глава I
- Здравейте - усмихна се младата имиграционна служителка
на летище Хитроу, щом дойде редът на Радослав Съботинов.
- Добър ден - много внимателно отвърна
той и подаде паспорта си.
- Какъв е поводът на пътуването ви?
- Служебен, идвам за една година на
работа с Марбъл Брадърс Лимитед - фирмата, която внася във Великобритания
произвежданите от нас вина -изрецитира Радо и се приготви за следващия въпрос.
- Хубави вина правите в България, желая
ви успех.
- Благодаря, благодаря...- смутено
отвърна той и едва не настоя да му бъдат зададени още няколко въпроса, преди да
прекрачи британската граница. След миг обаче се отдалечи от гишето, отнасяйки в
паспорта си размазан печат, който му разрешаваше да стои и работи в страната
една година. След три крачки, спря, огледа обширната зала, потърка чистия мокет
с върха на обувката си, опъна рамене назад и вдъхновено въздъхна на родния си
език: "цивилизация!". После се насочи към близката тоалетна, тласкан по-скоро
от желанието да остане за миг сам със себе си, отколкото от някаква друга остра
необходимост.
Радо поразтвори белия си шлифер и
заразглежда в огледалото новото си тъмно зелено сако от изкуствено гладко
кадифе, черната риза и преливащата в зелено жълта вратовръзка. Повдигна
крачолите на покрития с джобове бежов торбест панталон, които се бяха нагънали
върху новите тъмнокафяви плетени обувки, сякаш за да се увери, че двете
дискретни сини райета на белите му тенис чорапи все още си бяха на мястото.
Като привърши огледа, си сложи отново тъмните очила със златни рамки,
внимателно метна през рамо торбата Nike нагласи на
китката си малката кожена торбичка, обсипана с ципове в различни посоки и
уверено потегли към багажната зала.
Радо все още се чувстваше малко неловко
в новите си дрехи - модна комбинация, съградена с всеотдайната помощ на сестра
му Миранда, която компетентно заяви седмица преди заминаването му: "В Лондон
отиваш, не може да си облечен като селянин" и с тази фраза категорично отрече
малко поизносения черен костюм на тънки райета, който той беше свикнал да носи
в делнични дни с бяла или бледо синя памучна риза, тъмночервена връзка, черни
чорапи и лъснати старомодни черни обувки.
На Миранда човек можеше да се довери -
тя беше не само хубавицата, но и преуспелият член на фамилията. През 81-а,
тъкмо след като завърши полувисшия институт по туризъм във Варна, излезе трета
на Мис Златни Пясъци и някъде по това време започна да се вижда с Янис -
трийсет и няколко годишен по онова време грък, който търгуваше из Балканите с
кожени якета и държеше магазин в Солун. Две години по-късно те вдигнаха голяма
сватба в хотел София, последваха две деца, апартамент в София, а през 1988
отвориха и магазин за кожени якета - също в София. Радо все още не беше
посещавал семейството в Гърция - предпочиташе да ги вижда в София или Стара
Загора - но не можеше да не приеме
факта, който често беше изтъкван от майка му, че на Миранда и провървя. Сега
обаче изглеждаше, че макар и по-късно, на Радо също му потръгваше.
Радо Съботинов пристигна в Лондон в
началото на август 1991 година. Той беше доволен от себе си и не без основание
- на 35 годишна възраст беше постигнал повече от това, което други мечтаеха да
постигнат цял живот. Завърши английската гимназия в Стара Загора, после
икономическия, започна работа като счетоводител в старозагорския винпром, през
1988 стана началник на отдел ценообразуване, а благодарение на промените през
1989, успя да се отърве и от членство в партията, за което майка му не спираше
тихичко да му натяква.
От 1989 във винпрома започнаха
често-често да се появяват чужденци и тъй като той беше единственият човек,
който говореше свестен английски, щом се появеше някой чужденец, прикачваха
Радо към него да му покаже завода.
Радо познаваше англичаните добре - не
само благодарение на масовото увлечение по Бийтълс в гимназията, където всички
се надпреварваха в опитите си да разберат и преведат хитовете им от издраскани
грамофонни плочи и пращящи записи - но и защото беше поклонник на Маргарет
Тачър и Уилиам Гладстон, редовно следеше Манчестър Юнайтед, беше гледал поне 3
филма с Гленда Джаксън и макар да хранеше резерви към легендарния Чърчил, който
без много да му мисли предаде страната му на Сталин, можеше да нарече себе си
умерен англофил.
От край време проявяваше известно
интернационално любопитство, слушаше от време на време BBC, всяка година-две изчиташе по една книга за Френската
революция, японското икономическото чудо или завладяването на Латинска Америка
и в общи линии беше формирал своето отношение към основните страни и народи по
света. Той не обичаше руснаците и макар да не мразеше турците, естествено ги
смяташе за простовати хора - честни и добри строители, но с изостанала държава,
която кой знае защо е владяла България 500 години. Тези му чувства водеха и до
историческата му резервираност към англичаните, които толкова пъти се оказваха
в съдружие с турците и руснаците. Радо не обичаше и сърбите. "А през Втората
Световна англичаните и тях ги подкрепяха и не само това, но се и споразумяха
със Сталин да ги остави на мира след войната, а нас ни набутаха в братските му
прегръдки" - негодуваше понякога той.
След няколко посещения на английската
делегация, заводът сключи договор с
Марбъл Брадърс за износ на виното си във Великобритания. "Добра работа
свършихме ние с тебе, Радо" му казваше директорът. Радо кимаше, без да е съвсем
наясно в какво точно се състоеше неговият принос. Година по-късно го пратиха в
офиса на фирмата в Лондон. "Имаме нужда от наш човек там" - обоснова се
директорът. Когато самолетът отлетя от софийската аерогара в горещия август на
1991 година и след по-малко от три часа кацна в ръмящата прохлада на Хитроу,
Радо се чувстваше уверен и на мястото си, той вече знаеше достатъчно за тази
страна, а и за Запада въобще.
