Julian Popov

Събитията такива, каквито бих искал да бъдат

Font size control

За какво е този сайт?
Отдавна си мислех, че ще е добре да организирам нещата, които пиша, за да могат хем хората да ги четат, хем аз да имам  по-ясна представа какво пиша. Първо си мислех да направя сайт, който официално да ме представя в трето лице. На официалните представяния обаче май им е минало времето.  Поне в интернет. Така реших да направя сайт в първо лице и дори да сложа на него блог. Тоест дневник.


Няколко думи за мен
Роден съм на 21 септември 1959 година в София. Не се гордея особено със софийските си корени, но и още не По някаква странна причина чашите от сервиза изглеждаха такасъм намерил достатъчно основания да се притеснявам от тях. Завърших 20 основно училище Тодор Минков. Оттам най-вече си спомням кабинета по трудово обучение и физкултурния салон, в който се провеждаха вечеринки. На една такава вечеринка спечелих от томболата голямата награда - сервиз за ракия. Бях на 10 години. После завърших 21 гимназия в София. На 16 г. станах спасител на Каваците.

Харманли, безгрижно време На 18 г. отидох в казармата - Харманли, Чирпан и Стара Загора. Прекарах две прекрасни години сред странни хора, които иначе не бих срещнал. Казармата беше и висше предизвикателство по отношение на това, колко правила човек може да наруши за единица време. Оказа се, че много. Сега малко съжалявам, че не се отнесох към военната си служба малко по-сериозно и не прекарах двете си години като интензивно обучаващ се дисциплиниран войник. В Стара Загора често бягах от казармата и понеже нямаше много други неща за правене ходех на опера. Спомням си една много драматична постановка на Макбет на Верди. Сцената беше цялата в кървавочервени пирамиди. Тези занимания няколко пъти ме отведоха в ареста. После завърших българска филология в СУ.

Прописах по вестниците, когато бях в 3-ти курс в университета. Първата ми публикация беше кратка рецензия за някакъв филм във вестник "Земеделско знаме". Бях написал  просторно разсъждение за филма "Отражения", в който главната роля играеше моя приятелка, Жана Караиванова. Не знам защо отнесох писанието си в "Земеделско знаме". Те отклониха любезно текста, но ме пратиха на премиерата на някакъв български филм с поръчение да напиша 10-15 реда. Щях да скоча от прозореца от радост. Година-две по-късно се озовах в Москва, на гости на моя приятелка, Нина, която тъкмо по това време караше последната си година като балерина в Болшой. Нейната майка се познаваше с цялата плеяда живи литературни класици, които обитаваха през лятото литературното селце Переделкино. С Дмитрий Пригов, една от руските подземни звезди, които бях открил,  редактираме некролози в Созопол.Направих интервюта с Валентин Катаев, Арсений Тарковски (бащата на Андрей Тарковски) и още няколко звезди. Имах и няколко уговорки с поетесата Бела Ахмадулина, но все не успявах да я сваря достатъчно трезва. Арсений Тарковски остана в паметта ми като една от най-светлите и достойни фигури, с които съм се срещал. Благодарение на тези интервюта, малко преди да завърша, Георги Борисов ме покани в списание Факел. Това стана през 1985 година, годината, когато започна размразяването в Съветския съюз. Благодарение на това размърдване  имахме възможността да публикуваме невиждани и нечувани неща. И понеже Факел все пак беше издание за руска и съветска литература, можехме да публикуваме там каквото ни скимнеше, привилегия, която другите издания в България нямаха.

През 1985 година отворих в дома си галерия. Нарекох я 357, заради адреса, на който живеех (ЖК Червен Звезда, бл. 35, ап. 7). Първата изложба беше на Сюлейман Техлекели. Зад това име се криеше Мони Паси, който беше решил по този малко ексцентричен начин да изрази мнението си за преименуването на турците, което течеше по онова време.The White School. Нямам снимка от Галерия 357. Заедно с него и Владислав Тодоров (който е сега в Америка) основахме по-късно Комитет за инвентаризация ма комунизма. Идеята ни беше, че комунизмът си отива и ние прилежно трябва да номерираме всичките му творби (материални и нематериални) и да ги приберем в музеен склад. Ако не извършехме тази акция, съществуваше риск, експонатите на отиващият си режим да си пръснат и да ни заразят за вечни времена. Някой може да каже, че по-късно точно това се случи. Така или иначе акцията започна с инвентарен номер едно, който аз тържествено закачих на паметника на Ленин пред камерите на популярното тогава предаване на Иван Гарелов "Панорама". Друга изложба в 357, която предизвика доста раздвижване, беше изложбата на моя близък приятел Николай Панайотов. Скоро може би ще разкажа комичната история за това как по време на изложбата се събираха подписи срещу преименуването на турците. Няма обаче да кажа кой хвърли подписката в клозета на издателство Народна Култура, за да ни спаси от властите. Николай сега живее между Париж и село Стоките, където неотдавна закупи училището с намерението да създаде школа за модерно изкуство. Сега го изпълва със свои картини. Ще го нарече The White School. В биографията си имам и още няколко акта, свързани с изобразителното изкуство, но тук няма да ви занимавам с тях.

Когато дойде 1989 година станах за кратко време директор на популярния по това време музей Ангел Каралийчев.

У дома

Там се водеха различни сбирки на групата Синтез (на която бях по едно време бях нещо като секретар) и на Дружеството за Нов български университет. Покрай тези сбирки Проф. Богдан Богданов ми предложа да поема инициативата за развитието на дружеството и превръщането му в някакъв тип учебно заведение. Така станах изпълнителен директор на Нов български университет, нещо с което и до днес не спирам да се гордея и вероятно да преувеличавам ролята си в неговото развитие. Там прекарах още 4 бурни години. През 1992 година подписахме договор с британския Open University. Подписването стана в сградата на Британския парламент, където изнесох реч. Някъде трябва да имам снимки от това събитие, ако ги намеря, ще ги сложа. С този договор, както и с една паралелна инициатива с Радио София, положих основите на модерното дистанционно обучение в България. То после така и не се разви особено, но е вълнуващо да застанаше в началото на различни неща. Другите начала, които положихме в НБУ бяха кредитната система във висшето образование, тристепенното унивесритетско образование, акредитацията и редица други непознати на българското образование концепции. Надявам се някой ден да мога да отделя време да разкажа за този особено вълнуващ период. ККой знае дали ще стигна обаче до там. През 1994 година заминах за Англия - чисто романтични подбуди. Оттогава живея в Лондон и пиша. Работя и доста често като консултант по Централна и Източна Европа и бившия Съветски съюз. От консултантските ми пътувания най-интригуващи ще си останат пътуванията ми в Сибир, Грузия и Астрахан. Иначе най-любимите ми места са Бейрут, Дамаск, Сирийската пустиня, Истанбул и остров Делос (в днешно време необитаем).


През 2004 година издателство Ciela издаде книгата ми "Английска България или Швейцария на Балканите", предговорът любезно написа Филип Димитров. Някои от текстовете в тази книга ще се появят тук, на страницата "Статии".Тази година (2006) излезе и първият ми роман. Той не е автобиографичен, но много случки в него, ако мога така да се изразя, са се случили. Критиката го определи като тънка сатира на английското общество, спомена, че най-ценното в него е "разточителния хумор" (предполагам, че това е нещо добро), че поставя въпроса за географията на българскта литература, нарече го един от най-любопитните български романи, а Radio France Internationale (България) го обяви за книга на месеца през декември. Така че за сега съм доволен.

Заглавието му е "Островът на мъглите" и разказва историята на Радо, който след падането на Берлинската стена се озовава, почти случайно, в Англия. Това е време, когато англичаните проявяват към идващите от Източна Европа по-скоро романтично любопитство, отколкото притеснение. Радо попада в най-чудновати социални кръгове - от крайно леви академични среди, до крайно консервативни затворени общности сред висшето общество. Неговият наивен чар и, не на последно място, неговата особено привлекателна външност, му проправят път не само в социалните среди. Той преживява страстни и романтични мигове с не по-малко страстни жени на Острова.  В процеса на опознаване на странностите на английското общество, Радо започна да опознава и себе си. Някои трансформации са изненадващи, други комични, но неговата промяна не спира до последната страница.

Не се гордея с факта, че никога не съм членувал в българска политическа партия. Сега си мисля, че през 1989-90 трябваше да се присъединя към някоя от множеството никнещи партии. Вярно, че по това време бях маниакално ангажиран с Нов български университет, но това е вид извинение. Компенсирах обаче с писане. Помня, когато запалиха Партийния дом, седях  вкъщи и слушах репортажите по радиото. Когато чух, че гори, толкова се възбудих, че седнах и написах възторжена статия. По време на предизборната кампания 2001 с Таня, Джордж и АлександърСградата гореше, аз пламенно пишех. Имах чувството, че съм в центъра на историята. Преди няколко години станах член на Консервативната партия (Великобритания). Може би това е един от малкото признаци на зрялост, които проявявам. Дори два пъти се кандидатирах за общински съветник в Лондон (на губещи места). Изборите са изглежда семейно хоби. През 2001 година жена ми Таня беше кандидат за депутат в Бридженд, прекрасен район в Южен Уелс. По време на кампанията и обикалях от врата на врата да убеждават уелсците, че трябва да гласуват за нея. През останалото време се разхождах по плажовете край Порткол.

Това е накратко. Може би ще добавя и още нещо в близките месеци, кой знае. Като гледам какво изписах, започва да ми звучи като начало на автобиография. Още не ми стига обаче смелост да започна пълни самопризнания.

julianpopov@clara.co.uk